Просто приказка: Светулка

Светулката се беше изгубила. Крилцата й трепнаха, светлинката й стана по-неуверена и мъждива. Затова и спря да вижда друго освен собствения си страх от тъмното, голямото и непознатото. Дърветата с невидимите си разговори се стопиха, а луната потъна зад безплътните им клонки, все още опитващи се да я постигнат.
Беше нощ, безмълвна и непреклонна.
Дори паяците спяха...
На собствената си невярна светлина светулката внезапно съзря съвсем близо до себе си стотици искрящи капчици. Запърха от радост, мислейки си, че най-сетне е открила други светулки, които да я отведат у дома.
В следващия миг се оказа впримчена в нещо студено, влажно и непознато. В нещо неуловимо за друг, освен за вече уловения. Паяжината трептеше от движенията на малката светулка, която с всяко свое помръдване се оплиташе в нея все повече и повече. Едното й краче попадна в празнина между две нишки, а другото се заплете в тях. Крилцата й бяха омотани и тя вече не можеше да отлети. Единствено светлинката й разкъсваше безмълвието на нощта, която я притискаше отвсякъде с безучастната си празнота.
Беше сама.
Докато внезапно потръпване на мрежата не хвърли светулката в ужас. Под погледа на паяка, тя се замята още по-силно, още по-ожесточено... все така съзнавайки обречеността си.
Паякът приближаваше, стъпвайки по въздушната бродерия, която за него не криеше опасност. Той вдигна предните си крачета, готов да ги забие в телцето на безпомощната светулка, когато погледът му попадна на нейния.
Обитаващ най-дълбоката част на гората в непрогледен мрак, той беше почти сляп. Жертвите му се улавяха в клопките му само нощем. Но дори и през деня в дома му слънчевите лъчи не пристъпяха. А сега тази малка, блестяща, пърхаща светулка му беше открила един цял нов свят. Искрицата й осветяваше море от капки, които трептяха като безброй сълзички по наполовина скъсаната паяжина.
По същата паяжина, която той сам беше изтъкал.
По паяжината, която никога не беше виждал. Не и така.
Погледът на светулката беше все така умоляващ, но в очите й паякът сега се натъкна и на нещо, което не беше очаквал – страх.
– Моля те – прошепна тя. – Не ме убивай...
– Но аз... никога! За нищо на света... Та ти си моята звездичка! – Но светулката продължи да се мята в ужас.
Накрая паякът реши да се оттегли в сенките – да, за него вече съществуваха и сенки, и светлина, и тъма – за да не плаши своята изгубена принцеса. Но под прикритието на дървото той не успя да откъсне поглед от нея и от светлината й.
Беше толкова красива...

* * *
На следващата сутрин, когато тъмно зеленото измести черното, а стъблата на дърветата вече можеха да бъдат различени, въпреки сивата мъглица, плискаща се в тях, паякът се престраши и посети светулката в своя дом, превърнал се в нейна примка.
Отначало тя все така се страхуваше от него, мислейки си, че ще му послужи за храна. Не след дълго обаче разбра, че паякът не й мисли никакво зло. Разбра и, че той никога не е зървал слънчева светлина или небе, че никога не е вдъхвал аромата на пролет. Разбра, че за него тя е единственият лъч в тази студена, тъмна гора.
И светулката започна да му разказва. За света, част от който тя доскоро е била. Разказа му за светлината. За слънцето, пред чието сияние нейната искрица не е нещо повече от дъждовна капка в морето. Разказа му за падащите вишневи цветове и за това как, носена от вятъра и нощта, може да полети заедно с тях. Разказа му за безбройните житни класове, които се накланят под диханието на вятъра всеки път, щом той поеме дъх, за да се разсмее. Разказа му за това как тя, заедно с другите светулки, обича нощем да каца по храстите и да праща въздушни целувки на светулките-звезди, гледащи ги някъде от синьото... Или може би на звездите-светулки. Разказа му за коприненото шумолене на настъпващото лято, разказа му и за капките дъжд. За листата, по-големи и от десет разперили крилцата си светулки, под които намира убежище от дъждовните ласки.
Паякът мълчеше. Той гледаше в захлас малката светулка, чиято светлинка вече гаснеше. И изведнъж му се прииска да я спаси. Да й даде шанс отново да разпери крила над този прекрасен чужд свят, да освети със сиянието си тази омайна, така опасна нощ... Паякът започна да тегли собствените си мрежи в опит да освободи своята звезда-светулка. Той отчаяно задърпа нишките, които сам беше оплел, но те само се поклащаха от неговите усилия. Трептенето им освобождаваше капките роса, които падаха в нищото, а звънтенето им сякаш му се присмиваше. Паякът събра малко от останалата роса и я предложи на светулката.
Но неговото малко слънце гаснеше.
– Ще ти подаря още една история – каза то. – Ще ти разкажа за Луната.
И светулката заговори за луната. За пълнолунието. За лекото сияние, което се стеле около него. За лунните пътеки, които луната прокарва по морето и за това как тръгнеш ли по тях, можеш да достигнеш Безкрая. За вълшебния крайчец на новата луна, който никой никога не може да зърне...
През това време паякът продължаваше да опитва да разплете мрежите си. Малко по малко той сякаш успяваше...
– Моля те, не умирай! Аз имам нужда от теб! – говореше й той. – Бъди моята Луна. Покажи ми небето! Искам да помириша лятото и да усетя синьото!
Но светлинката й продължаваше да гасне и сякаш всеки миг щеше да се разтвори.
– Аз не мога да стана твоя луна, - каза му светулката – но тя и тази нощ ще изгрее. Не я забравяй.
И невидимите лъчи на залязващото слънце отнесоха искрицата й.
– Бързай! – прошепнаха му те.
И паякът забърза към Безкрая.