Просто приказка: Намерен

Имаше някога един много самотен човек. Той пропътува света в търсене на своето цвете. Посети много градове, но си тръгна от тях без нито една роза, защото беше богат и знаеше, че може да купи както всяка, така и всички. Беше на места, където всяко лале, всяко кокиче, всяка незабравка можеха да му бъдат подарени, стига да поискаше. Затова и не ги пожела. Преброди безброй градини, в които можеше да откъсне всеки цвят, без да бъде забелязан от никого. Но той не направи и това, а продължи да търси своето цвете.
Така човекът попадна в едно поле. Беше огромно – цяло море от хиляди класове, които, застинали насред лятото, сякаш чакаха някого. Слънцето беше по-жълто и от житото. Небето – по-тихо и от земята. Вятърът беше притаил дъх в крилцата на една пеперуда.
Човекът ходеше, без да спира, търсейки своето цвете. После се изгуби. Сега може би някой трябваше да намери него. Бързо.
Но той не бързаше. Всичко около него беше в жълто и зелено, като огромно петно, в което всяко стръкче се беше сляло с останалите. Погледът му жадуваше за разнообразие. Накъдето и да погледнеше, се сблъскваше с все същата нагорещена тишина. Погледът му искаше нещо ярко, нещо живо, нещо по-истинско от безплътната бледнина на житото. Погледът му търсеше не просто още трева, а цвете; не жълто, не дори оранжево, а искрящо червено.
А човекът намери своя мак. Единствения в цялото поле. Без да знае, че на него му харесва да е единствен, без да предполага, че цветето обича да бяга с тревите, без да се замисля дали то не иска да остане в земята, под небето, сред житото и потънало в лятото, човекът го откъсна.
Цветето изохка. Човекът не го чу. Погледът му беше прикован в неговото червено. Той тръгна към къщи с мака в ръка.
Когато се прибра, го постави във ваза и впери очи в аленината му. Цветето въздъхна. Човекът не го чу. Скоро обаче ароматът му незабелязано го упои и той заспа.
Засънува червени цветя.
Когато се събуди, цветето му беше увяхнало.