Чаша лято

На Тях

Придърпвам към себе си празната стъклена чаша. Приближавам се до брега и загребвам няколко глътки Море. После изсипвам проблясващия на лунната светлина пясък и той потъва със сребърен шепот на дъното на съда. Повдигам се на пръсти и свалям няколко звезди от небето; не парят – просветват като светулки по дланите ми. Изчаквам луната да се подаде иззад облаците и незабелязано откъсвам парченце от нея. Оставям и него да се смеси с Морето, Пясъка и Звездите. В шепите си улавям топъл морски бриз и, под внимателния поглед на една закъсняла чайка, ги разтварям над чашата. Вятърът утихва, а съдът в ръцете ми се стопля. Слънцето последно се подава иззад хоризонта. Още преди да се е издигнало високо в небето, аз се навеждам над морската шир и улавям един розов утринен лъч. Добавям и него в чашата си. Тя засиява в ослепителна светлина и аз разбърквам. Ръцете ми обгръщат сияещата чаша лято и долепям жадни устни до нея.
Отпивам ...

* * *
Плаж. Заспиващо слънце.
Сиво-розов вятър, спускащ се над морето.
Пясък. Смях.
Зад мен са, но аз не ги забелязвам. Мидичките се появяват една след друга сякаш по магия. Не знам кой ми оставя тези вечно слепени пеперуди. Не знам откъде са се взели всички тези огромни бели миди, които сякаш пазят в себе си цялото море. Не знам защо „шелките” не са вече така вълшебни. Не знам защо магическите камъни се оказват просто стъкла. Не знам и защо когато изсъхнат престават да са така красиви. Сигурно е заради морето...

Някъде там съм, в него. Аз съм вода, аз съм вълна, аз съм пяна. Морска сол. Хора, хора, хора... толкова много. И раци. Стотици, хиляди. Осеяли цялото дъно, което уж трябва да е само мое. Тишината си пожелава въздуха ми. Не й го давам. Притиска ме от всички страни със своето нежелано синьо, с ужасното си нищо. Толкова е бавна, толкова силна... толкова сама. Такава и ще си остане.

Навън съм. Вълните се опитват да превземат брега. Нас също. Синьо-бялата им ярост е толкова шумна. Грохотът й се стоварва върху ни с цялата си тежест. Така алчна и жестока е... Иска й се да погълне всичко и всички. И опасна. Някъде в себе си крие невидими ръбове и обещаващи болка скали. И потайна. Кой знае какво друго пази в себе си?
И желана...

Нямам вече море, но имам небе. Него никой не може да ми отнеме. Както и звездите. Всъщност може. Падат една след друга, а аз не се и опитвам да ги спра. Може би защото са красиви. А сигурно дори и да опитам, няма да успея. Индигово-синьото също пожелава да ги задържи, но и то не успява. Една след друга те се откъсват от него, за да угаснат. Като любимите листа на едно дърво... Сълзите изглеждат сякаш са брилянти, а се оказват просто изгарящи метеорити. Но аз все още не знам това. Скоро ще се сетя и, че не съм си пожелала нищо и дори за кратко ще ми стане мъчно. Нежна е нощта, би казал някой. И би бил прав.

* * *
Стъклената чаша се изплъзва от пръстите ми и се разбива на хиляди парченца в асфалта.
Слънцето залязва; яркочервеното му сияние облива в хладна светлина разтрошените стъкълца, които са повече кръв, отколкото каквото и да било друго.
Брезата, ресата и есента ме чакат. Също както и те.