Просто приказка: В тревата

На един паяк.

Паякът бързаше. Към Безкрая, към Луната, към невидимото и невидяното. Към морето и още нестопилите се слънчеви лъчи. Покрай него прелитаха пеперуди, размахали кадифените си криле срещу падащата вечер. Той минаваше по току-що отронили се от клоните листа, таящи в себе си цвета на лятото. Иззад дърветата се чуваше шепотът на безброй вълнуващи непознати... Тревите се надигаха в опита си да го задържат, а росата се плъзгаше с тихо проскърцване по тях.
Ухаеше на лято, на цветя, на тихо пристъпваща нощ.
Паякът се движеше с усилие по земята. Липсваха му неговите въздушни мрежи, липсваше му и усещането за безтегловност. Но мисълта за Луната го водеше все напред, към края на гората, там където се откриваше гледка към безкрайното море. Той беше глух за обещанията, които се носеха от цветята и сляп за сенките, прокрадващи се през тревите. Не усещаше аромата на ягоди, нито чувстваше повея на лято. Думите, които гората му шепнеше, бяха за него просто шумоленето на вятъра в листата.
Бързаше.
Крачетата му безспирно чертаеха невидими мрежи по вече сребристата пръст, той усещаше, че нощта най-сетне е дошла, понесла със себе си и Луната. А той мислеше единствено нея, страхуваше се да не би да я изпусне, затова и стъпваше все по-бързо. Около него гората се превърна в огромно тъмно чудовище, чиято единствена цел бе да му попречи и да го забави. Сенките изскочиха иззад дърветата и запрепускаха заедно с него. Прилепите се снишиха, клоните се сгъстиха, гората замлъкна в очакване.
Скоро я остави далече зад себе си. Вече беше на открито, само нощта го гледаше със стотиците си очи някъде там, отгоре.

* * *
Паякът замря в изумление. Нима това е Луната? Тази светеща топка с петна по себе си? Нима това беше вълшебството, което беше бързал за види цяла нощ?
Та тя дори не беше кръгла – изглеждаше сякаш някой я е рязал парче по парче. Дори не беше сребърна – паякът си помисли, че може би се е изчервила от смущение пред него. Не видя и лунни пътеки – тъмното море се плискаше тихо в брега, нехаейки за спътницата си.
Стори му се, че някой се смее. Нечий клокочещ смях се носеше над морето и притихналата гора, вплиташе се в тревата, а ехото му полепна по ръбовете на луната. Той се сви от страх, защото никога не беше чувал някой да се смее. Звукът му се стори злокобен и подигравателен. А смехът се разливаше като ягодов сироп в нощта, будейки отдавна заспали птички и клони.
- Всичко видях – радостно поде щурчето. – Не тъгувай за Луната. – И отново се засмя, сякаш на себе си. – Ще разбереш. Сега не знаеш накъде да тръгнеш, нали? Върни се в гората. – Но на паяка сякаш много не му се връщаше. – Чуй ме: този път не бързай. Понякога ни се струва, че всичко около нас се движи твърде бързо, а само ние стоим на едно място. Друг път сякаш времето е спряло, а ние имаме нужда да тичаме, тичаме и да гоним нашите си вълшебства. Въпросът е да се движиш заедно със света – да изчакваш, когато е необходимо, както и да се хвърлиш в бяг тогава, когато трябва. Иначе всичко ще ти се струва или твърде скучно, или непонятно и недостижимо. А сега се върни в гората и виж дали ще успееш да я усетиш.
Паякът отново тръгна.