Просто приказка: Вишните

Снежинките танцуваха. Дървото се смееше. Сълзичките му замръзваха. Клоните му ставаха все по-бели. Корените му жадуваха за светлина. Кората му беше набраздена от времето и хората. Листата му бяха отлетели. С тихо шумолене се бяха откъснали и отравили нанякъде. Искаха да са свободни, искаха да говорят и да се смеят, искаха да живеят, искаха да са зелени. Искаха слънцето да ги носи по лъчите си, а дъждът да отмива спомена за лятото от тях.
Сега бяха мъртви и телцата им лежаха в нозете на дървото. Топлеха го. Не бяха зелени. Не бяха и свободни. Мъртви бяха.
Но дървото живееше.
Една сутрин то се прозя, а по-тънките му клонки се прекършиха. Лястовичката не помръдна от мястото си. Крилцата й бяха покрити със скреж. Говори ми, помоли я дървото. Говори ми... толкова съм самотно. Но лястовичката не се обърна. Лястовичките не разбират. Ти си жива... ти си птичка... аз съм дърво... дърветата разговарят с птичките... Говори ми! Лястовичката отлетя. Отпечатъците от стъпките й замръзнаха под дъха на дървото. То се разплака.
Дървото беше красиво дърво. И го знаеше. Беше гордо с белите си гирлянди, с хилядите мънички цветчета, които се смееха всеки път, щом вятърът се закачеше за клоните му. Хората минаваха покрай него и късаха от цветовете му. Не го болеше. Не съжаляваше и за клоните си. Тези, които взимаха част от него със себе си, ставаха по-специални. Можеше да ги различава от останалите.
А всички хора бяха еднакви. До един си приличаха.
Дървото беше нещастно. Толкова много беше искало да има плодове, а и тази година нито една вишна не се роди от цветовете му. То не знаеше това, но никога нямаше да създаде и една-единствена вишна, защото не беше вишнево дърво... Беше просто дърво.
А всички дървета са еднакви, нали?
Дървото се оглеждаше в небето. Усещането за лято се носеше по вятъра, който кацаше по листата му и ги гъделичкаше. Скоро и той отлетя и повече не се върна.
Небе, къде е твоят вятър?
Лято, къде са моите вишни?
Но небето и вятърът мълчаха. Слънцето ги беше изгорило и сега не смееха да говорят.
Нощта дойде, а с нея и луната.
Луна, листата ми защо умират? Луна, ти можеш да ги спасиш! Луна, говори ми!
Но луната мълчеше. Острието й режеше синьото кадифе, загърнало света. Острието й разпръскваше звездите. Острието й се врязваше в дървото. Неизречените думи се разтваряха в нощта, преди да достигнат до него.
Дървото страдаше.
То си мислеше: аз съм различно дърво. Другите дървета не са като мен. Аз имам нещо, което те нямат... Моите клони са необикновени. Те могат да танцуват така, както ничии други не могат... Моите листа са специални. Те се откъсват от мен с шепот, който ничии други листа не могат да наподобят... Моите цветове са особени. Те никога не раждат вишни и това ги прави различни... Моето стъбло е единственото такова на света... Като моите бразди няма други... Корени като моите никой никога няма да види... Аз съм различно. Аз съм необикновено. Аз съм специално дърво.
Аз съм различно... Различно съм... Аз... различно съм...
Дървото отново плачеше. Неговите листа пак отлитаха. Не можеше да ги спре, макар и да знаеше, че ще умрат. Каза им: останете при мен, аз ще ви пазя... Но те не го послушаха. Толкова много искаха да са свободни! А дървото искаше да спаси своите листа.
Сега отново беше само и чакаше цветовете на пролетта, които носеха обещанието за вишни.
Снежинките танцуваха.