Просто приказка: Blue box

За всичко невидимо.

Имах нещо вълшебно - още щом кацна на тревата, разбрах, че е повече от светулка. Може би всъщност беше калинка, а може и да беше мушичка - никога не съм разбирала от калинки и мухи... Важното е, че имаше крилца, знаеше повече, отколкото показваше, и можеше да пее. Затова и първата вечер я помолих да ми попее. Тя се засмя и каза, че само щурчетата свирят. Отворих уста, за да додам нещо за птичките, и тогава разбрах - значи не беше щурче.
Това е единственото, което и до днес знам за нея, освен, че светеше, летеше и пееше - че не беше щурче.
Друго нещо, което помня, е, че тя никога не се разделяше с една кутийка, по-малка и от нея самата. Беше светло-синя кибритена кутийка, неумело боядисана и със следи от четка.
- Какво има в нея? - попитах я веднъж.
- Нищо - отговори ми, а после добави: - Не и нещо, което можеш да видиш.
- Как така - за какво ти е кутийка, ако не държиш нищо в нея? - Ще ти покажа...
Трябваше да отворя много внимателно кутийката - "за да не изпаднат". Беше по-тежка, отколкото я помнех, а вътре в нея нещо потреперваше, сякаш в опита си да излезе. Съвсем бавно отместих малкото чекмедженце, а тя улови нещо голямо и тъмно, разперило устремени към нощта криле.
- Това е вечер - обясни ми тя и може би нямаше да добави нищо повече, ако не беше въпросителният ми поглед: - Тогава лежахме на асфалта и гледахме звездите. Някой си играеше с фенер, а друг пееше фалшиво.
Кимнах. Помнех.
- А това тук - каза ми тя, подръпвайки внимателно нещо блестящо и пърхащо - е лято. Усещаш ли? Мисля, че е някъде от Бургас...
- Това е вълна. Чуваш ли как приижда - всеки момент ще се срути върху нас… - Пръстите й бяха мокри, а ароматът на сол се носеше във въздуха.
- Това е Необяснимото. - Знаех, но я оставих да продължи. - Не мога да го опиша по-добре - това е цялото незнание и неразбиране, което можеш да изпиташ. - Малката бодлива топчица се стопи в една от точиците на крилцата й.
Може би все пак беше калинка...
- Виждаш ли това? - попита ме, стискайки здраво нещо кафяво. - Това е парче сянка.
- А това... това е спомен. Ти помниш, нали?
Кимнах. Помнех.
- Това е страх. Видя ли как се беше свил в ъгъла? - скъса го на две.
- А тези двете са лъжи.
И тях помнeх.
- Това е снежинка.
Стопи се.- А това е красиво.
- Това е идея.
- Това - любов...
- Виждаш ли колко е безцветна самотата? Сякаш въобще не съществува...
- А това тук е 8 и 10, както и един следобед...
- Това е сълзичка.
- А това е песен.
Знаех я.
- Има и една мечта, виждаш ли?
От кутийката продъляваха да разцъфват, политат и изчезват мънички парченца Неща. Стопи се един студ, една болежка и една смешка, една целувка, един милион усмивки, един рожден ден, един въпрос, един миг, нечий смях, едно усещане за мъничкост ("Това е когато се чувстваш мъничък."), едно безкрайно мълчание, няколко метра, две думи, едно желание и един сън.
Помнех всичко.
Остана светулката, която не беше светулка.
Отлетя, оставяйки ми светлинката си и усещането за калинки и мушички.
Внимателно, за да не разсипя нищо, затворих кибритената кутийка и я прибрах обратно в джоба си.
Беше моя.