Мое

Убийствено червено.
Ти казваше, че от думи полза няма. Говореше. Листата падаха едно след друго и аз си мислех, че есента все пак е красива. Искаше ми се и нея да послушам, но щеше да е по-трудно.
Пуснах си музика. Може би дори си тананиках, тихо.
Когато се прибрах, може би говореше. Нещо за листата. Обичам кестени, казах ти. От онези с многото бодли. Може би дори ме чу.
Може би. Есента ми принадлежи така, както ти някога беше мое.
Измъкна се, но ще те хвана.
Купих си боя. Зелена. И четка. И лепило. Стълба вече имах.
Боядисах всичките листа. В зелено.
Залепих всичките листа. Клоните искряха.
Може би те имах. Тихо.