“Самолетната”, както и пролетната, умора ме сполетява в състояние на плуване/летене/носене/лашкане/ люшкане/пърхане между две места, две състояния, два езика.
Да се научиш да си тръгваш и да пристигаш, да пристигаш и тръгваш, е сякаш да се учиш да летиш. Важно е кацането да е меко; излитането – плавно, но сигурно. А какво се случва помежду им – Небе.
В самолета попадам точно в едно такова Между. Джоб, направен от памук. Безкраен сън на едно пътуване. Умора. Тежест в клепачите. Trägheit. Дали, кога, къде, как, при кого ще пристигна? Дали пък няма да се озова в някакъв обърнат вариант на безкрайния, кошмарен тунел на Дюренмат? В едно безбрежно небе, което не предполага пристигане и не помни тръгване, а изисква от теб само да летиш безспир.
Думите хвърлям сега като котви в същото това небе, което като странното море на чужда планета всеки миг е в състояние да начертае с облак Мечтаното, да хвърли лъч върху Страхуваното, да даде плът на Забравеното. Небето е Възторг, Хаос, Буря, Възможност, Въодушевление, Еуфория, Ужас, Устрем, Материя. Самолетната умора всъщност вътрешно се тресе от напрежение, а нейната привидна неподвижност и тежест тръпнат в очакване на Неочакваното.
Точно тогава миналото или напуснатото успяват да те догонят. Решават да те връхлетят изотзад изненадвайки те я с някой спомен, я със забравена вещ, я с усещането за някое място. Чувстваш се до такава степен свързан с тях, толкова извън себе си, извън тялото и времето си, че разбираш – не, усещаш това, което вече знаеш – че можеш – чиста магия! – да бъдеш на няколко места едновременно. И нито едно от тях не е по-истинско от останалите – нито дори самият ти (защото и ти си място, като всяко различно от всяко друго).
От време на време пък към теб сякаш се протяга една ръка, която те затегля към това, което ще бъде. Месеците започват да се превъртат, става юни, става лято, и то в началото на април! Това, което ще стане, Тези, които ще срещнеш, Там, където ще бъдеш – всички те сякаш ти махат/те гъделичкат/те галят с пръстите на тази необикновена ръка.
Тълпа!
Пролетта е тъкмо време за такива усещания. От една страна имаш чувството, че си си изпуснал нещо в някоя локва, представяш си как нощта дъхва над нея, повърхността й се превръща в коричка, а водата замръзва... и ти също оставаш там, вкопчен в онова, което не ти се оставя.
От друга, към теб плъзват клоните на предстоящото лято, омотават се като гривни около глезените ти, то – лятото! – пуска корени в косите ти и те затегля към себе си. Не се противиш, защото знаеш, че все пак си ти.
Ще се танцува!
